Литературен подход към историята

Изучаването на историята е трудно занимание или поне е такова, когато се използват учебни материали пълни със сухи факти и картинки. Такъв начин на учене прилича на опит да запомните имената на хората от квартала използвайки телефонен указател.

Има и един по-приятен начин за изучаването на история. Той включва четене на подходящи литературни произведения, исторически романи, биографии и пътеписи свързани с изучавания период и страна, които правят ученето интересно. Това е така наречения „литературен подход“ за изучаване на история.

Книгите, които се използват при този подход, правят историята да „оживее“, така че читателят да усети какъв е бил живота в миналото, как са мислили хората, срещу какво са се борили, какво ги е вълнувало. Те са добър начин за изучаване на историята, географията и културата на дадена страна. Когато се четат няколко книги свързани с едно и също място или период, човек започва да създава връзки между събитията, за които чете, като така ги разбира и запомня по-добре.

Замисляли ли сте се, че си спомняте много детайли от книги, които сте чели като деца? Това е така, защото е по-лесно да се запомнят факти и личности, които са в контекста на някоя интересна история.

В учебниците информацията е доста сбита и съдържа много имена, цифри и дати. Само че, тези факти са дадени без контекст, без история и драма, които да ги направят интересни и вълнуващи. Форматът на учебниците е удобен за бързо и повърхностно запознаване с даден период, личност или събитие, но често тези знания се загубват в безбрежното море на мисълта. В сравнение, когато четем интересна историческа книга, ние „сме там“, радваме се на победите, скърбим за загубите, възхищаваме се на смелите, ядосваме се на предателите. Също така, когато се четат на глас, тези книги могат да предизвикат интересни разговори.

Например, когато се изучават българските въстанията от втората половина на 19 век, учебникът би дал обща информация за събитията и организаторите. Но пък една книга, като „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов, дава много повече информация за времето, нравите, бита на хората, за самото организиране и провеждане на въстанията, за проблемите, с които са се сблъсквали революционерите, за страха на обикновените българи и за много други детайли, които разказват една последователна и доста интересна история.

Според мен, когато човек се запознава с някой исторически период, е добре първо да мине през някой учебник набързо, само за да запомни най-важните факти, а след това да прочете книгите за този период. По този начин той ще има обща представа за събитията, преди да се потопи в книгите. Ако пък се запали да научи повече по някоя тема, винаги може да намери и статии от енциклопедии, за да задълбочи знанията си.

В раздела "Исторически книги" може да намерите списък с книги, свързани с българската история.

За есето или "от опит глава не боли"

Какво си мислите когато чуете думата "есе"? Обзема ли ви желание да оставите всичко, да вземете лист и химикал и да започнете да пишете едно вълнуващо есе? Или просто решавате, че ви се е причуло и бързо си намирате по-полезно занимание? Независимо от отношението ви към есето, в крайна сметка то представлява един опит да напишете мнението си по дадена тема.

Видове есета

Думата "есе" идва от френски (essayer) и означава "да опиташ". Съвсем нормално е, когато се опитваме да направим нещо, да можем да го направим по различни начини.

Най-често срещан тип есета са описателните есета. В тях се представя една теза, която бива подкрепена с различни примери и доказателства. Накрая авторът обобщава есето като отново представя своята гледна точка.

Друг често срещан тип есета са аргументационните есета. В тях авторът представя дадена теза и основните аргументи за и против нея. В заключение, той обяснява защо тезата му е правилна. Разбира се, едно есе не е достатъчно доказателство, че дадена теза е правилна – все пак някои хора биха могли да дадат по-голяма тежест на фактите против тезата.

Друг тип есета са дефиниционните. Както сигурно се досещате, те дават дефиниция на термин или израз, който се разбира по различен начин от различни групи хора. След основната дефиниция, есето представя различни използвания на дадения термин (примерно как се е разбирал в друг исторически период), като в заключение авторът представя правилното според него разбиране на термина.

По-рядко срещани са есетата, в които се сравняват две противоположни идеи. В този тип есета може да не се достигне до някакъв краен резултат, а само да се разгледат противоположните идеи. Това може да не изглежда като вид есе, но нали все пак е "опит"?

Структура

Обикновено всички видове есета имат подобна структура. Първият параграф въвежда читателя в темата по интересен начин. В следващите от два до пет параграфа тезата се доказва чрез различни примери. Важно е параграфите да бъдат свързани помежду си логически. Накрая има един параграф за заключение, в който се сумира цялото есе, като се прави и някакъв извод.

Стил

Когато пишем есе, ние го пишем в някакъв стил. Но в какъв? Това зависи главно от вашата публика. Ако публиката ви се състои от ваши близки приятели, то бихте могли да напишете есето си в забавен и свободен стил. Но ако впечатлението, което ще оставите в публиката си е решаващо за бъдещия ви живот, то сигурно бихте се постарали да го напишете в по-академичен стил.

Идеи

За начало, преди да започнете да пишете, ще трябва да си намерите или измислите интересна тема. Това може да стане по много начини, като например:

• докато четете книга си записвайте интересни цитати и въпроси;
• докато учите за някоя интересна историческа личност или период може да напишете и есе за тях;
• да си намерите интересни сайтове с цитати (примерно: www.brainyquote.com);
• има и много специализирани сайтове с теми за есета (www.goodessaytopics.com).

След това, ако страдате от синдрома на "празния бял лист", може да си напишете бърз план (или мисловна карта) за основните примери, които ще дадете в защита на тезата си.

Остава най-лесната част: да запълните празния бял лист с вашето добре подредено и интересно есе.

"Защото в Калормен те учат да разказваш истории (независимо дали са истински или измислени) точно както английските момчета и момичета ги учат да пишат есета. Има една разлика — всеки иска да чуе разказите на таркаанците, докато аз не познавам някой, който да е поискал да прочете есетата."
от "Брий и неговото момче", Клайв Стейпълс Луис

Мисловни карти

Мисловните карти (mind maps) предоставят лесен и удобен начин за организиране на информация. Те се правят бързо, четими са (разбира се, зависи от почерка на този, които ги е писал) и са удобни за измисляне на идеи (brainstorming).

Някои от предимствата на мисловните карти пред други техники за организиране на информация са:

• Може да организирате идеите си по различни начини;
• Може да видите връзките между идеите си и да направите нови връзки;
• Материалът се запомня по-лесно, тъй като използвате и визуалната си памет;
• Може да добавяте нови идеи навсякъде (за разлика от един списък от точки, където е малко трудно да се добави нова информация към някоя точка).

Как се правят

Когато се прави мисловна карта обикновено се започва като се написва главната идея (тема) в центъра. Най-често всяка идея се огражда с овалче или друга фигура. След това, към главната идея се добавят под-идеи, които се свързват към главната тема с линии. Постепенно се добавят нови идеи, които се свързват с някои от предишните идеи. Не се притеснявайте ако не можете да измислите всички идеи веднага, защото при мисловните карти винаги може да добавите нова идея на всяко ниво като я свържете подходящо към предишните. Ако искате може да ползвате картинки освен текст, за да направите картата по-интересна (и запомняща се).

Картите могат да се правят на лист хартия или на компютър. Има много безплатни програми за целта, които позволяват малко по-лесно изтриване, разместване и реорганизиране на идеите. Картинката в тази статия е правена с онлайн програмата MindMup.

За какво се ползват

Мисловните карти са един доста удобен инструмент за водене на бележки. Като главна идея слагате или заглавието (на книга, урок по история, интересна лекция и много други), или няколко ключови думи, от които се разбира за какво става въпрос. Когато срещнете някоя идея, просто я записвате с няколко думи и се приготвяте за следващата (ако е по време на лекция, бързото писане ще ви е от полза). След като въведете всички бележки, можете да използвате готовата карта за да преразкажете урока, да напишете съчинение или просто за да си припомните основните точки от урока по-късно.

Бележки на тема "Венеция"

Въпреки че се използват главно за водене на бележки, мисловните карти могат да се ползват успешно и за създаване на общ план за есе, статия или дори книга. Когато правите такъв тип карта е добре да записвате и най-простичките си идеи, защото те могат да доведат до някоя по-добра идея, а нищо не ви струва да ги зачеркнете, ако нищо не произлезе от тях.

Мисловните карти също се използват и за генериране на идеи (понякога и от групи). В такъв случай е добре да записвате всички идеи, които ви идват наум. Така ще съберете много идеи, разширяващи началната, с надежда че някоя от тях ще помогне за решаване на проблема.

А сега не ми остава нищо друго, освен да ви предложа да опитате да си направите мисловна карта по време на следващия ви урок или докато четете следващата си книга.

Организирай и владей

Ако не организирате времето си, то най-вероятно ще се чувствате изморени или ще сте заети до "късна доба".  Също така, ако не планирате как да използвате времето, което имате, е доста вероятно да си го загубите в странични занимания. Времето е най-ценния ви ресурс, защото е невъзвръщаемо. Така че, не е добра идея да се пилее и губи.

Формата

За да организирате времето си, ви трябва форма за записване на задачи. Най-простичкият вариант е да съставите списък със задачи (може да добавите кутийки за означаване, че дадена задача е изпълнена). Друг тип е почасовото разпределение, което представлява списък от задачи с начален и краен час. Ако за една задача се забавите, то ще трябва да компенсирате загубата свършвайки друга задача по-бързо. Има и кръстоска между двата типа: списък със задачи и времето за изпълнението им. За разлика от почасовото разпределение, при него задачите могат да се разместват.

Изборът на форма зависи от това дали знаете приблизително колко време ще отнеме една задача, и от това дали трябва да можете да размествате задачите си. Препоръчително е да не може да ги размествате, а да правите най-трудните в началото, но понякога това може да се окаже невъзможно. Ще е добре ако определяте време за всяка задача, особено ако се разсейвате често. Независимо от това коя форма сте избрали, винаги е по-добре ако първо свършите задачите си, а после правите всичко останало (знам.. винаги може да се случи нещо неочаквано и мистериозно).

След като имате форма за организиране на времето, остава най-лесната част: да се измислят задачите. Една задача може да представлява всяко изпълнимо действие: работа, излизане в парка, учене по предмет, разговор с приятел, игра... Ако дадена задача отнема твърде много време, то трябва да се запитате "Важна ли е тази задача?" и "Трябва ли й толкова много време?"; ако е маловажна или може да се скъси, то просто ще трябва да я направите по-бързо ако имате други по-важни задачи.

Запушване на дупките

Без значение каква е формата, която ползвате (аз ползвам две, но и за мен се отнася), винаги има разни "дупки" за запълване. "Дупките" са дейности, през които времето просто "си изтича". Най-често срещани "дупки" са игрите и чатенето, но може за вас такива да са и други действия (телевизия, социални мрежи и други). За да се запушат тези "дупки", трябва да се планира време и за тях (което постепенно се намалява).

На практика

Формата може да съществува в два варианта: хартиен и електронен.

Хартиеният вариант е винаги подръка и в него може лесно да се впише нова задача с химикал или молив. Можете да си направите форма от всеки бял лист, а има и бележници органайзери, които също вършат добра работа.

Електронният вариант е лесен за пренасяне, дублиране и споделяне. Също така, може да си включите аларма, която да ви предупреди за някоя важна задача. Винаги може да го принтирате, превръщайки го в хартиен вариант. Електронният вариант е удобен ако имате смартфон или друго мобилно устройство.

Друга добра идея за организиране на задачите е вечер да си записвате трите най-важни задачи за следващия ден. По този начин няма никакъв шанс да ги изпуснете.

Ако искате да сте организирани и да можете да свършите повече работа, опитайте се да приложите някоя техника за разпределяне на времето поне за около месец. Резултатите сигурно ще ви изненадат.

“Душата на ленивия желае и няма,
А душата на трудолюбивите ще се насити.„ 

Притчи 13:4

Професия „ученик“

Много хора не обичат професиите си, а просто „ходят на работа“, за да имат някакви доходи. Това че ходят на работа не ги прави по-щастливи или по-удовлетворени. Напротив, прави ги по-ядосани, по-отпаднали и по-незаинтересовани.

Много ученици не обичат да учат, а ходят на училище или по задължение, или за да се видят с познатите си, или за да слушат преподавания материал. Също така, за много ученици ходенето на училище е просто начин за прекарване на времето. Всъщност такива ученици мразят своята „професия“ – ученето. Те, както много възрастни, не са удовлетворени от своята професия, без значение дали тя е миене на подове, свързване на кабели, писане на доклади или учене. Те се правят че учат, защото това се очаква от тях, но реално си губят времето и се научават да минават между капките и да не са особено отговорни.

За да бъде добър във работата си, човек трябва да я обича и да учи за нея постоянно.
Аз не ходя на училище, но обичам да уча. Според някои образователни експерти, не съм ученик щом не посещавам учебно заведение, но по-правилната дефиниция за ученик би трябвало да е „човек, който учи“.

Според мен, всеки ученик трябва да иска да учи, за да научи нещо добре. А за да иска да учи, той трябва да е мотивиран и да знае защо го прави. Например, за да направя компютърен модел на движещ се обект, аз трябва да знам формулите за разстояние, моментна скорост, ускорение и триене, а за да ги разбера трябва да науча основните физични закони за движение. Нямам предвид, че винаги бих учил теорията само когато ми потрябва, а че е по-лесно да се научи нещо когато човек е мотивиран да го направи. Обикновено е по-добре даден предмет да се изучава систематично, но процеса е много по-лесен когато е съпроводен от практически проекти и изследвания. Бихме могли да разширим нашата дефиницията за ученик до „човек, който учи, защото иска да знае“.

Освен да иска да знае, всеки ученик трябва да „търси“ знанието. Вместо да очаква всички знания да му бъдат давани наготово, той трябва да придобие умението да чете, да се интересува, да пита, да търси информация и да я анализира (да мисли). В този процес може да участва и учител – „човек, който обучава, насърчава, поправя и дава идеи“, но основната отговорност и работа си остават за ученика.

Задаването на въпроси е едно от основните умения за учене, тъй като, „търсенето на знание“ или самообразованието е базирано главно на любопитството, което всяко дете има. Така че, за да може един човек да се самообразова, той не трябва да използва методи за обучение, които не подтикват към любознателност и любопитство. Можем да разширим дефиницията за ученик до „човек, който учи, защото иска да знае, като ползва подходящи методи за образование“.

Като част от моето самообучение, започвам да си водя този блог. Смятам да пиша по различни теми от области като: история, лични финанси, образование, техники за учене, програмиране, и много други, които ще се появят междувременно.