Литературен подход към историята

Изучаването на историята е трудно занимание или поне е такова, когато се използват учебни материали пълни със сухи факти и картинки. Такъв начин на учене прилича на опит да запомните имената на хората от квартала използвайки телефонен указател.

Има и един по-приятен начин за изучаването на история. Той включва четене на подходящи литературни произведения, исторически романи, биографии и пътеписи свързани с изучавания период и страна, които правят ученето интересно. Това е така наречения „литературен подход“ за изучаване на история.

Книгите, които се използват при този подход, правят историята да „оживее“, така че читателят да усети какъв е бил живота в миналото, как са мислили хората, срещу какво са се борили, какво ги е вълнувало. Те са добър начин за изучаване на историята, географията и културата на дадена страна. Когато се четат няколко книги свързани с едно и също място или период, човек започва да създава връзки между събитията, за които чете, като така ги разбира и запомня по-добре.

Замисляли ли сте се, че си спомняте много детайли от книги, които сте чели като деца? Това е така, защото е по-лесно да се запомнят факти и личности, които са в контекста на някоя интересна история.

В учебниците информацията е доста сбита и съдържа много имена, цифри и дати. Само че, тези факти са дадени без контекст, без история и драма, които да ги направят интересни и вълнуващи. Форматът на учебниците е удобен за бързо и повърхностно запознаване с даден период, личност или събитие, но често тези знания се загубват в безбрежното море на мисълта. В сравнение, когато четем интересна историческа книга, ние „сме там“, радваме се на победите, скърбим за загубите, възхищаваме се на смелите, ядосваме се на предателите. Също така, когато се четат на глас, тези книги могат да предизвикат интересни разговори.

Например, когато се изучават българските въстанията от втората половина на 19 век, учебникът би дал обща информация за събитията и организаторите. Но пък една книга, като „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов, дава много повече информация за времето, нравите, бита на хората, за самото организиране и провеждане на въстанията, за проблемите, с които са се сблъсквали революционерите, за страха на обикновените българи и за много други детайли, които разказват една последователна и доста интересна история.

Според мен, когато човек се запознава с някой исторически период, е добре първо да мине през някой учебник набързо, само за да запомни най-важните факти, а след това да прочете книгите за този период. По този начин той ще има обща представа за събитията, преди да се потопи в книгите. Ако пък се запали да научи повече по някоя тема, винаги може да намери и статии от енциклопедии, за да задълбочи знанията си.

В раздела "Исторически книги" може да намерите списък с книги, свързани с българската история.

Златният век по времето на кралица Елизабет I

През втората половина на 16-ти век (1558-1603 г.) във Великобритания настъпва т.нар. "Златен век". Това е времето, през което управлява кралица Елизабет I.

От 1516 г. в Англия царува кралица Мери, която е ревностна католичка и поради това избива множество протестанти, спечелвайки си името "Кървавата Мери". След като се опитва да се омъжи за испанския принц Филип II, англичаните се вдигат на бунт, по политически и религиозни причини, но са спрени. Известно време след това, Мери се разболява и умира и поради липса на други наследници, трона заема кралица Елизабет (нейна полу-сестра).

Тъй като Елизабет е протестантка, тя връща обратно повечето реформи направени от кралица Мери. Също така, помага на Шотландия и на работата на реформатора Джон Нокс. Когато тя се опитва да помогне на холандците да се откъснат от католическа Испания, започва да се усеща напрежение и задаващ се военен конфликт между Испания и Англия.

Има и друга причина за задаващият се конфликт - корабния капитан, и впоследствие пират, Франсис Дрейк започва да ограбва испански кораби, превозващи злато от Централна Америка. Той също така прави и второто околосветско пътешествие, без да знае точния маршрут, използван от Магелан. След като се завръща, той разделя събраното злато по равно с английската кралицата, като златото което той донася на хазната е повече от наличното в нея (като по този начин осигурява златото за "Златния век" :) ).

Въпреки малките (но дразнещи) спънки поради липсата на злато, Филип II, вече крал, започва да строи много кораби, подготвяйки се за нападение на Англия. Независимо от големият им брой, тези кораби имали един съществен недостатък – били бавноподвижни и единствената цел за тях била да стоварят испанската войска на брега. Тази огромна флота била наречена "Непобедимата Армада".

По същото време, и в Англия се подготвят за войната. В корабостроителниците измислят нови модели кораби. Една от най-големите иновации, е начинът за водене на битка – вместо да се доближат до друг кораб, за да се завърже ръкопашен бой, те щели да стрелят отдалеч, за да потопят противниковия кораб. За да се осъществи тази идея, били направени нов вид кораби, които се движели бързо и пренасяли по-лесно зареждащи се оръдия.

Най-накрая, през 1588 г., Испанската Армада потегля към Великобритания. След като достига Ламанша, флотата продължава на север към Холандия, където било планирано да се съберат още войници и кораби. Изпълнявайки този план, испанците губят златната възможност да унищожат цялата английска флота, която по това време се намира в недалечното пристанище в Плимут. Но англичаните не я губят. Те тръгват след "Непобедимата" Армада и започват да потапят всеки кораб, който изостава.

Когато испанците стигат до Холандия, към тях се присъединяват доста по-организирани войски и за английската флота е почти невъзможно да продължи тактиката си. Англичаните решават да запалят няколко кораба и да ги пуснат да плават към испанските кораби. Като ги виждат, всички кораби от Армадата се разпръсват и започват панически да се опитват да се върнат в Испания заобикаляйки Англия от север. Повечето от тях корабокрушират в острите подводни скали на Северно море. От 130 кораба и 55 000 мъже в началото на битката, в Армадата остават само 67 кораба и по-малко от 10 000 човека. Тази битка е най-важната в Англо-испанската война и въпреки че Англия също понася загуби, те не променят особено курса на войната и в крайна сметка Англия я спечелва.

Причините за загубата на Испания не били само в по-добрите кораби на Великобритания, но и в лошата военна тактика на испанския крал. Всякакви отклонения от първоначалния план да отидат в Холандия трябвало да бъдат ръководени лично от Филип II, докато той стоял в двореца си в Испания. Това се случвало във време, през което е нямало телефони, телеграфи или други подобни комуникационни средства, а всички съобщения били пренасяни на коне или кораби. По този начин гордостта на крал Филип II попречила за успеха на експедицията, тъй като, за да могат корабите му да нападнат Плимут и да унищожат цялата английска флота, било необходимо да получат заповед от него. Било практически невъзможно такава заповед да им бъде предадена навреме.

За един златен век не са нужни само злато и военни победи – трябва и културен подем. Този културен подем, наречен по-късно Английски Ренесанс, бил осигурен от хора като Уилям Шекспир, Кристофър Марлоу, Уилям Бърд и други. Много от техните произведения са популярни и до днес.

Времето на кралица Елизабет I е белязано с бурно развитие на културата, науката, икономиката и военните постижения на Англия. С победата си над Испания, Англия доказва своята независимост и започва да разпростира влиянието си по целия свят чрез новооткритите морски пътища. През този период творят поети, драматурзи и музиканти, които оставят дълбоки следи в историята. Тогава живее и Франсис Бейкън, "бащата на модерната наука", който въвежда научния метод, който използваме и днес. Заради всички тези постижения този исторически период е наречен Златния век на Великобритания.

Възгледи за историята

Съществуват различни възгледи за това какво представлява човешката история и как тя се развива. Някои от основните възгледи са:

• Цикличен - историята няма начало и край, а се повтаря циклично. Обикновено този възглед е в следствие от вярването, че има прераждане и че човек трябва да се самоусъвършенства, за да се прероди на по-високо ниво. Според цикличния възглед, човешката история няма смисъл и цел. (Индуизъм, Будизъм, Ню Ейдж)

• Екзистенциален - истинско е само това, което се случва тук и сега. Човек прави каквото му се иска и така осмисля съществуването си. Според този възглед историята няма смисъл.

• Еволюционен - историята няма начало и край, еволюцията "просто се случва". Теорията на еволюцията се основава на вярването, че случайни сили могат да създадат подобрения в животните, човека или в света. Според този възглед, постепенно само "най-пригодените" хора ще оцеляват, което ще доведе до "подобряване" на човечеството.

• Марксистки - според този възглед работническата класа (пролетариат) трябва по революционен път да завземе властта и постепенно да установи съвършено общество (комунистическо), в което няма класи и управляващи. Историята показва, че опитите за установяване на такова общество винаги са се проваляли - вместо "царство на свободата" се стигало до пълна диктатура, потъпкваща човешките свободи.

• Библейски - историята има начало (сътворението), кулминация (живота, смъртта и възкресението на Исус Христос) и край (Божият съд). Тя се ръководи от Бога Създател и има смисъл и цел. Според този възглед, все повече хора се променят (под действието на Бог) и това довежда до истински прогрес в обществото.

Това, което човек вярва за историята влияе на това, което той прави в живота си. Например, ако вярва, че живота е един безкраен цикъл от прераждания, то той не би помогнал на нуждаещ се човек, смятайки че е заслужил съдбата си заради предишния си живот. Или ако вярва, че всичко е случайно и че само най-силните оцеляват, то той няма да иска да запази живота на болни възрастни хора.

По идея от Tapestry of Grace (учебна програма по история, археология, философия, география, литература)

И мъжки да защитават земята си

"И мъжки да защитават земята си" е исторически роман от Слав Г. Караславов. В него се разказва за Сръбско-българската война (2-16 ноември 1885г.), избухнала два месеца след Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Книгата проследява войната през погледа на няколко капитани, подпоручици и обикновени войници.

"На нож" от Ярослав Вешин

Романът започва с описание на първите битки на позициите при Цветков Гроб, Трън и Врабча. Целта на българските дружини по западната граница била да задържат настъпващите сърби докато цялата българска войска се премести, тъй като по това време България очаквала нападение от Турция на изток. След тридневни битки и постоянно отстъпление, западните дружини, заедно с останалите, пристигащи от цялата страна, се събират в Сливница. Разказът за войната кулминира в няколкодневната битка за тази позиция, където българските войници обръщат хода на войната и започват да гонят неканената войска чак до Пирот. Там се подписва мирно споразумение, което слага край на войната.

Главните позиции, около които се развива историята са Цветков Гроб, Трън, Врабча, Брезник и, разбира се, Сливница. За всяко от тези места, авторът разказва за битката, стратегията и как (според него) са се чувствали обикновените войници. Разбираме за разочарованието, гнева и отчаянието при всички загуби преди Сливница и за възроденият дух на войската след първите й победи. Но дори и победите не могат да заличат огромния брой жертви.

Авторът пише за израстването на младата българска армия, която по това време имала предимно капитани (никога невлизали в бой), тъй като по-висшите чинове били изтеглени от руския император веднага след Съединението. Той описва тежките условия, липсата на храна и оръжие за всички, недостига на лекари и изобилието от тежки и дълги преходи. Но въпреки лишенията, доброволци се стичали отвсякъде, за да защитават мъжки земята си.

За да направи историята си интересна, Слав Г. Караславов я разказва от няколко различни гледни точки. Една от тях е на Ангел Стоичков – глава на обикновено селско семейство, който заминава за фронта заедно с трима от синовете си. През цялото време докато копае окопи и се грижи за ранените, той се тревожи и мисли за своите синове. От тях само един остава жив. В книгата се виждат и гледните точки на някои от капитаните, които трябва да взимат бързи и рисковани решения.

Както във всеки друг исторически роман, не всичко в тази книга е доказан факт. Най-голямо впечатление прави негативното отношение на автора към княз Александър Батенберг, въпреки че повечето български историци имат добро мнение за този монарх.

В "И мъжки да защитават земята си" се описва изключителния подвиг на българските войници по време на Сръбско-българската война. Никой не е очаквал, че е възможно една неопитна армия с "нищожни" сили да се съпротиви и надделее над по-многобройната и добре подготвена сръбска армия. Победата ни в тази война още веднъж доказва, че когато хората имат правилна кауза, те са по-смели да я защитят.

Леонардо да Винчи

Леонардо да Винчи е една от великите личности живели по времето на Ренесанса. Въпреки че е известен предимно като художник и изобретател, той се е интересувал от всякакви теми – от анатомия до машиностроене. Той е много добър пример за т. нар. ренесансов човек – човек, който се интересува от много теми и се развива в много области. Най-известната му творба е картината "Мона Лиза", на която посветил няколко години от живота си.

Леонардо е роден в градчето Винчи през 1452 г. при не много известни обстоятелства. Баща му, Сер Пиеро, е бил местен нотариус и е имал 11 деца. Леонардо бил обучаван от баща си, който забелязал творческия му талант от доста ранна възраст. На 12 години Леонардо започва да учи при известния художник Андреа дел Веронико, след като семейството му се премества във Флоренция. След известно време на Леонардо е възложено да дорисува част от картина, задача, която той извършва толкова добре, че учителят му казва че "никога повече няма да докосва четката". По-късно му е възложена задача от богатото семейство на Медичите. Той не успява да я завърши навреме, защото иска да я направи перфектно, и задачата е дадена на друг.

През 1482 г. Леонардо да Винчи е изпратен в Милано и остава там. По онова време в Милано инженерната мисъл била на почит и затова Леонардо започва да учи и експериментира. Същевременно той пише писмо на тамошния патрон (спонсор) на художници, инженери и поети, Лудовико Моро, че би желал да предложи услугите си за разработването на военна техника. Скоро е поканен да стане част от инженерите под покровителството на Моро и започва да прави чертежи на машини за него, от които само няколко биват реализирани. Освен чертежите, през този период създава и някои от най-известните си картини като "Тайната вечеря" и "Дамата с хермелина". Въпреки успеха си, Леонардо скоро трябва да напусне Милано, защото градът е нападнат и превзет от французите.

"Тайната вечеря"

След няколко години Леонардо е поканен обратно в Милано от Шарл д'Амброаз, френският наместник. Там той се занимава с анатомия и рисуване, и е известен като голям майстор художник. Скоро след това швейцарците превземат Милано отново, а Леонардо отива в Рим, където рисува най-великата си творба "Мона Лиза". Когато я завършва патронът му умира и Леонардо остава без издръжка.

Тогава е поканен от френския крал Франсоа I във Франция, където е почитан като велик художник и изобретател. Живее около три години в имението Кло Люсе като продължава да работи дори с парализирана дясна ръка. Умира през 1519 г.

Летяща машина,
предложена от Леонардо

През целия си живот Леонардо е изписал огромно количество работни тетрадки. Те са изпълнени със скици на картини (някои незавършени), разнообразни изобретения, множество бележки на всякакви теми и чертежи около тях, с които илюстрирал мисълта си. Повечето от бележките му са написани огледално, може би, за да скрие съдържанието им от чужди лица. Тези тетрадки са пълни с практични и не дотам практични изобретения като танкове, музикални инструменти, парашути и летящи машини.

Леонардо да Винчи бил един велик учен и художник. Той е имал знаменити идеи, но не ги е предал на никой (тетрадките му не са били предназначени за публикуване). Ако беше предал знанията си на други, може би част от идеите му щяха да бъдат реализирани още преди пет века.

Ян Хус

Ян Хус е чешки проповедник и преподавател, който критикува някои неправилни учения на Католическата църква. Той е повлиян от ученията на английския реформатор Джон Уиклиф.

Ян Хус е роден около 1369 г. в малко селце в Бохемия (в днешна Чехия) в семейство на фермери.  Въпреки финансовите трудности на семейството му, той завършва университета в Прага като теолог и преподава там няколко години. След това е ръкоположен за свещеник в малко чешко селце.

През 1378 г. започва папската схизма. Това бил период от време, през който имало повече от един Папа (в случая трима). Този период продължил чак до 1414 г.

Малко след като е ръкоположен, Ян Хус започва да проповядва против някои от практиките на Католическата църква, като индулгенциите и корупцията в Католическата църква. Заради тези негови учения по-късно е обявен за еретик. Дотолкова не харесва папата и Католическата църква, че дори предлага да има независима национална чешка църква.

Ян започва реформаторско движение в Чехия, като превежда Библията от латински на чешки, по подобие на Джон Уиклиф, който я превежда от латински на английски, с цел посланието й да достигне до неговите сънародници. Освен това, превежда някои от книгите на Уиклиф. Той продължава да става все по-популярен, а последователите му почнали да бъдат наричани хусити.

В това време, през 1413 г., е свикан Констанцкия събор, за да се обсъдят въпросите за организацията в църквата. Този събор решава да бъдат отстранени двама от папите, а третият напуска по свое желание. Тогава е избран нов Папа, Августин V, а съборът се заема с някои от останалите текущи проблеми. Тогава е извикан Ян Хус. След като пристига на събора, той е обвинен в ерес и изгорен на клада (обикновено това било наказанието за еретиците по онова време).

Докато се качва на кладата, той пророкува, че сто години след смъртта му щяло да има друг реформатор, който нямало да бъде спрян. Така и се случило, 100 години след смъртта му, на 31 октомври 1517 г., Мартин Лутер забива своя списък от 95 тезиса против неправилни практики в Църквата, започвайки нейната Реформация.

Ян Хус е един смел реформатор, който живее преди Реформацията. Той дава живота си за това, в което вярва (нещо, което въобще не е лесно). Въпреки че му е предложено да остане жив ако заяви, че не вярва в това, което проповядва, той предпочита да умре, но да запази вярата си в Христос.